ЕВГЕНИЯ ПОПОВА – психолог, консултант по зависимости

Човекът е много сложен пъзел

Разговори със специалисти по проблемите на зависимостите сме публикува неведнъж. Те не се нуждаят от повод, причините – дрога, алкохол, хазарт, са достатъчно сериозни.  Този път обаче имаме и повод да поканим психолога Жени Попова да ни гостува пак – тя сбъдна мечтата си и терапевтичният център „Октава” вече е факт. Приема момчета момичета, които са готови да се справят със зависимостта си. Тях Жени посреща със своето любимо мото: „Всичко е възможно, стига да повярваш, че го заслужаваш!” Тя е категорична, че ако човек повярва, ще стане упорит и мотивиран, а това прави успеха възможен. За себе си казва, че точно така е успяла да постигне центъра „Октава”, за който се бори през последните четири години.

- С кого и с какво се наложи да се справяш през това време?
- С какви ли не недоразумения, трудности, сблъсъци, конфликти. Трудно намерихме подслон, тоест защитена къща, където да приемаме зависими и да работим с тях. Все някой ни противопоставяше на общественото мнение, поради което се стигаше до разваляне на подписани договори със собственици, до напускане на сгради, които сме ремонтирали и почти сме обзавели, дори да си тръгваме без част от имуществото си.
- Защо хората не бива да се страхуват от комуните?
- Поне защото в терапевтичните общности има контрол, ред, правила и режим. В тях са абсолютно забранени алкохолът, психоактивните вещества и сексуалните връзки, които биха провокирали агресивно поведение. Младежите там са уязвими, чувствителни и лабилни, на тях им трябват помощ и защитена среда.
- Какво му става на българина, че реагира така негативно?
- Често се повтаря един довод: хората не искат да живеят с престъпници и се страхуват от наркоманите. Същите тези хора изобщо не желаят да приемат, че това са всъщност болни младежи. Не знам какво ги кара да мислят, че в техния заграден двор всичко е наред, там е чисто, а лошото и мръсното е при другите. Би трябвало като общество да си дадем сметка колко сериозен е проблемът със зависимите и че се отнася до всички нас, защото никой не е застрахован срещу него. В началото си мислех: какви са човеци, не страдат ли, не съчувстват ли, не изпитват ли съпричастие към другите. После спрях да си задавам тези въпроси. Като доказателство ще добавя и това, че собственичка на една от къщите, които искахме да наемем за „Октава”, беше майка на зависимо момче. След като направихме ремонт на втория етаж и стана обитаем, тя каза да се махаме... От друго място ни изгони кметица, защото се опасяваше, че ще й попречим да върти свой бизнес с общинска собственост. Но така или иначе във времето, в което се борихме с какво ли не, получихме одобрение от Националния център по наркомании за програмата, по която работим – тя е изцяло терапевтична, много добра и различна от досегашните.
- Какво повечете правите вие?
- Програма включва различни терапии - позитивна и когнитивно поведенческа психотерапия, арт групи, хипотерапия (работа с коне), както и трудова дейност. Всяка от тях може да докосне различна част от личността на човека. Аз не съм фен на една-единствена терапия, защото човекът е много сложен пъзел.  
- За какви проблеми в къщата на „Октава” си готова?
- Проблемите са едни и същи навсякъде – тези, които са се подложили на терапия, да искат да напускат общността, да не спазват режима, да не се подчиняват на правилата в групата, да не се интересуват от задълженията си – чистене, готвене, пране. Това са естествени реакции за хора като тях. Това е част от проблема зависимост. Това са техните защитни механизми.
- Как е организирана работата ви? Колко специалисти сте в екипа?
- Шест човека сме - психолози и психотерапевти, работим по график - по двойки, по три дни. През август започнахме да приемаме момчета. Мислим и за момичетата, но първо трябва да направим ремонта и на втория етаж, за да са отделени.   
- С какво момчетата се справят най-трудно в такава общност?
- С режима, защото те никога не са го имали, а той е много важен. Животът им е бил пълен хаос извън времето, в липса на правила и задължения. Един добър режим е част от терапията. Това, разбира се, важи и за момичетата, но те са по-емоционални, не потискат, а бурно и ясно изразяват чувствата си. Моят опит показва, че жените повече лъжат, защото са правили доста неща – например са проституирали, които искат да скрият, защото се срамуват.
- Колко време ти стига, за да усетиш лъжата?
- Пет секунди... Научно доказано е, че освен по всичко друго, по посоката, в която гледа човек, може да се разбере дали говори истината. А и опитът ми каза много неща.
- Какво най-често прикриват твоите клиенти?
- Избягват болезнени теми като лошите взаимоотношения в семейството например.  
- По-добре ли се работи с малки групи зависими?
- Определено, работи се по-интензивно. Това е терапия, а не семинар или тренинг. В тези контакти се очертават разнородни проблеми, а дори и като цяло да са едни и същи, хората са различни, което предполага и други подходи. Затова се работи индивидуално.
- Колко време?
- Терапията „защитено жилище” продължава 9 месеца – това е оптималният срок. Толкова време е нужно и за да се роди, и за да се възроди един човек.
- През това време няма контакт с външния свят, няма телефони, компютри, отпуски?
- Компютри и интернет няма. Веднъж в седмицата е позволено да се чуят с родителите си. Ние работим и с тях в специални групи. Не може зависимите да се променят, да работят върху себе си, а възрастните да остават извън процеса. Още повече че понякога проблемът тръгва именно от тях. След шестия месец зависимите имат право на отпуск – родителите могат да ги вземат, да отидат, където пожелаят, след което да се приберат. След деветия терапията продължава в дневни центрове – от 9 до 15,30 часа в София като вид ресоциализация - опит за връщане към нормален живот и естествена среда.
- Как тези момичета и момчета понасят изолацията?
- В началото е доста трудно, но важна е мотивацията. Те могат да работят върху себе си, стига да видят смисъла. И да усетят гордостта от решението да се лекуват макар и изолирани, вместо да са надрусани в някоя канавка.
- Това ли е първата победа?
- Това е. Както казват анонимните алкохолици, първата голяма стъпка е да признаеш, че имаш проблем. Направиш ли това, вече наполовина си успял.
- В защитена къща се отива само доброволно, нали?
- Само доброволно. На първата си среща уточняваме проблемите, условията и правилата. Задължително тези, които влизат в къщата, минават на детоксикация във Военна болница. Започваме на чисто.
- Кои моменти след началото на терапията са най-рискови?
- Първите две седмици, когато импулсът за употреба на дрога е силен. Тогава много активно работим за оставане в центъра. Проблемен е и третият месец, защото дотогава почти през цялото време зависимите сънуват кошмари. Те ги водят до отчаянието и заблудата, че никога няма да се оправят. Огромната е ролята на специалистите от екипа точно в тези моменти.
- Случвало ли се е твой клиент да си тръгне и след това да се върне на терапия?
- Да и не чак толкова редко. Не е и фатално, както някои мислят. Тези бягства не са драма, а част от възстановяването. Такива колебания все пак доказват, че е възможно както човек да падне, така да стане и да продължи напред. Не е важно колко пъти си падал, а колко пъти си се изправял на краката си.
- Връщането пак ли започва на чисто?
- Детоксикацията е задължителна, както и мотивационното интервю.
- Какво ти прави най-силно впечатление в тези мотивационни интервюта?
- Тестът, с който се правят, сканира психичния, социалния и семейния статус. Когато зависими разказват живота си – някои имат дела, други пробация, виждат последиците от употребата на наркотици. Към проблемите се добавят разбити семейства, провалени приятелствата, здравословни усложнения – като правило при зависимите черният дроб е сериозно увреден. Мога да кажа, че още на първата среща около една трета от тях са мотивирани да се подложат на терапия.
- Едно от първите занимания е написването на есе „Кой съм аз”. Каква е целта?
- Човекът да разкаже сам живота си.
- Какво пише в тези есета обикновено?
- Кой какво детство е имал, в какво семейство е расъл... И, знаеш ли, обикновено казват, че са били добри деца. А след това нещо се случва – или родителите се развеждат, или доброто дете попада в друга, опасна среда, започват бягствата от училище, висенето по хазартни клубове. Някъде тогава се случва „невинната” първа марихуана, комбинирана с бира. В един момент след марихуаната се стига до хероина... В есетата на практика се описва пътят към зависимостта. В същото време отговорите на въпроса „Кой съм аз” им помагат да открият и своите хубави черти. Всеки ги има, но зависимите са концентрирани върху негативните.
- Обърнали са се срещу себе си?
- Да, защото при тях чувството за вина и ниската самооценка са много силни. Те не могат да се поберат в кожата си, да си простят това, което правят с живота си, че нараняват толкова хора, и то най-близки. Преживяват истинска драма. Болката от нея е толкова силна и непоносима, че отиват да се надрусват. И... болката изчезва.
- На колко години е най-възрастният ти клиент?
- Ако говорим за наркозависим, мъж на 33 години. Работила съм обаче с клиент над 50 хазартнозависим. В такива случаи е много сложно и става все по-сериозно с напредване на възрастта. Интересно е и че с много младите – около 20-годишни, също трудно се работи. Между 25 и 27 години са най-податливи на терапия, възстановяването е най-осъзнато, най-ефективно, с най-малко рецидиви.
- Кои са големите родителски грешки?
- На първо място е липсата на правила, задължения и санкции при неизпълнението им. Когато детето направи грешка или пакост, наруши или пренебрегне указанията на майката, идва наказание от типа „няма да гледаш телевизия”, което след минути се отменя с: „е, хайде, пусни си телевизора...” Това е неправилно. Обгрижването понякога стига до гротескни форми: детето трябва да носи маркови дрехи, да има супер модерни телефони и какво ли още не, докато семейството няма пари да си плаща сметките! Защото: „Какво ще кажат другите!” и „Детето не бива да се срамува!”
- Помпаме кухо самочувствие?
- Точно така. И в един момент самите деца започват да усещат, че под скъпата си обвивка нямат нищо истинско. Работих с едно зависимо момиче, което все повтаряше как тя няма, а как всичките й съученици и приятели имат! Познавам родителите й и възможностите им, със сигурност те добре са се грижили за нея. Но тя иска и още, и още, и още... Всъщност това „и още” е характерно за зависимите. Нямат насищане.
- Как допускаме да се развива такава алчност у децата ни?
- Всичко вероятно започва през пубертета, когато родителите не говорят достатъчно откровено и разбираемо с децата си, не им обясняват какви доходи и какви разходи имат, какво могат да си позволят и какво – не. В този диалог родителите не бива да изглеждат мъченици, които се жертват за децата си! Не, достатъчно е да уточнят какво им е по силите да направят и какво не биха могли – като семейство, част от което са и децата. Нужно е и много търпение, за да се изгради у детето правилно отношение, а не убеждение, че някой нещо му дължи – да пазарува, да носи, да прави, да позволява. Не е допустимо също родители да купуват всичко и много, за да изкупуват вините си. Тези майки и бащи, харчейки пари, хранят собственото си его. Така не се изгражда млад човек, толерантен към семейството, живота в него, финансовите и другите проблеми. Същият млад човек започва да негодува. И дрогата е една от формите на протест.    

Бел.ред.: Повече информация може да намерите на http://oktavabg.com/oktava.html . Банковата сметка на сдружение "Октава" е - Банка: Първа Инвестиционна Банка, IBAN:  BG93FINV91 501 204 435 618