„Имам двама сина - на 19 и на 14 години, и съм разтревожена от поведението им. Големият беше отличник, завърши гимназия и съм сигурна, че ще е студент в университета, защото той се отнася сериозно към всичко, което върши. Малкият е по-буен и по-артистичен, но също върви без проблем в училище. Страховете ми са други. През ваканцията големият, както винаги, работи и това лято, като си остави края на август за почивка. Постъпи на работа в склада на една фирма. Справя се много добре с компютри, машини, вътрешнотранспортни средства, има шофьорска книжка. Обаче неотдавна стана нещо неприятно: той открил, че някой “пипа” в склада и казал на шефа си, а той отговорил, че това е работа на охраната. Говорил с шефа на охраната, онзи пък уж проверил и не намерил нищо такова, посъветвал го да “не се натяга”. Но синът ми съобразил, че ще лепнат на него всяка липса и сам се заел да “реши” случая – дебнал няколко нощи и накрая пипнал тоя, дето пипа, и… го пребил - средна телесна увреда. Не само него, ами и помощника му, който побягнал, като започнало мелето. Него халосал с нещо и му счупил ръката... Сега се води следствие. Вярвам, че няма да го осъдят – той, по съвет на баща си, всички сигнали е подавал писмено, има признания и е доказана кражбата, краденото е намерено. Това, което много ме плаши е, че синът ми се озвери изведнъж. Вече носи нещо като палка в себе си, защото близки на крадеца го заплашвали, че ще му счупят краката. Плаши ме и това, че малкият ми син е възхитен от брат си и от известно време усилено тренира – готви се за бой. Не разбирам откъде е това ожесточение и не го одобрявам.”    
Една майка
Не знам дали си даваш сметка колко надълбоко нагазваш в много тежък проблем. В обществото ни е в сила принципът на субординация с ясно определени граници и задължения. Синът ти се е обърнал към шефовете си, и то два пъти. Но явно някой по веригата е имал полза да не прави нищо и да се размие отговорността. Той е прав, че тогава щеше да се превърне в най-удобния заподозрян. При това положение всички, които са си затваряли очите по една или друга причина, ще си “измият ръцете” с него. Това е проумял един младеж на 19 години и е взел нещата в ръцете си. Лошо е, че си е изкарал на крадеца яда от пренебрежението и от другите факти във фирмата, която не му е оставила много възможности за реакция. Защо те учудва жестокостта? Насилието, което ни залива отвсякъде, като че ли имунизира обществото и го прави равнодушно – и към жестоките деца, които измъчват животинки, и към „възпитанието”, което учи: “удряй пръв, победителите не ги съдят”, и към безразличието, с което се гледа на това, което се случва под носовете ни. Единственото спасение за твоите и на всичките ни деца е семейството и изграждането на норми на поведение, абсолютна яснота за непозволени и допустими граници. Остава да вярваме и да подкрепяме децата си.

 „Дъщеря ми е на 26 години. Винаги много добре се е грижила за здравето си - спортува, храни се правилно, ходи редовно на профилактични прегледи, не боледува сериозно. И - работи, има приятел, когото всички харесваме. От няколко месеца обаче с нея става нещо необяснимо и неприятно - като чуе, че някой е болен, тя „получава” същите оплаквания, рови по книги и търси информация в интернет, непрекъснато ходим по лекари. Дори настоява някой от нас да я придружава. Досега никой не е казал, че е болна, да не говорим сериозно болна. В началото казваха, че вероятно е преуморена, но това не я удовлетворява и на следващия ден сме при друг доктор. Неотдавна се оплака от болки в рамото и след като се оказа, че всичко е наред, още същата вечер тя съобщи с плач, че силната болка се е преместила в лакета. Друг път ужасната болка в корема отива в черния дроб, а после ниско в таза... Личният лекар ни подсказа, че това може да са прояви на хистерия, изпрати я при специалист, направиха изследвания, дадоха й успокоителни, но тя отказа да ги взема, защото „те нищо не разбират”, а тя е “тежко болна”. Вече не знаем къде да ходим и какво да правим. Не разбираме откъде идват тези страхове. Личният лекар препоръча консултация с психиатър.”
М.П. от София
Той е прав, наистина трябва да се консултирате с психиатър. Това, което изброяваш, са признаци най-вероятно на хипохондрия - психично разстройство с прекомерен страх за собственото здраве. Човекът е обзет от безпокойство и е уверен, че или ще се разболее, или вече е болен от тежка и неизлечима болест. Преди да разговаряте с психиатъра, опитайте да откриете с какво се свързва това състояние на дъщеря ти: болест или смърт на близък човек, някакво остро преживяване, прекалена сдържаност или неумение да изразява емоциите си и т.н. Всичко, което можеш да споделиш с лекаря, ще е полезно.
Постарай се да й вдъхнеш доверие към него. Ако е необходимо, предварително се срещни и поговори с доктора. От своя страна, каквото и да каже психиатърът, каквито и лекарства да назначи, ролята на близките ще продължи да бъде важна. Вие трябва да я убедите с поведението и грижите си, че я подкрепяте и обичате, без да се отнасяте с нея като към тежко болна. Тя работи, има самочувствие на полезен човек и това трябва да продължи на всяка цена. Психотерапията може да й помогне да се справя успешно с негативните си мисли и емоции, да се научи да различава действителните тревоги от въображаемите. Присъствието и вниманието на приятеля й е много важно за лечението.

 „След раждането натоварването ми стана огромно. И въпреки че съм създала идеален ред, всичко е подредено и на мястото си, всяка минута е разпределена, не смогвам вече! Не само се грижа за детето и домакинството, но дори се очаква аз да кажа къде и кога ще ходим, кога и кой ще идва у дома, какво да се пазарува вкъщи и да се приготви за гостуването и т.н. Сто пъти съм опитвала да поделим с мъжа ми задълженията, но или нещо не става както трябва, или той казва, че каквото и да направи, все съм недоволна. И дотам. Аз отново трябва да се нагърбя с всичко. Той дори детето не може като хората да изведе на разходка. Опитах, но се върнаха с малкия толкова изцапани, че цялата нощ съм пипала детето по челото да не би да вдигне температура. И тогава се скарахме, той  се премести да спи в хола, защото съм го будела, а сутринта бил на работа. А домакинската работа какво е? Чакам с нетърпение синът ни да стане на три години и да тръгне на детска градина, поне тогава ще мога малко да се откъсна от цялата тази въртележка. От друга страна си мисля не е ли по-добре да вземем жена вкъщи, не знам дали там ще гледат детето добре. Страхувам се да не му се случи нещо, а нямам сили да върша всичко сама...”
Рени, 28 г.
По всичко личи, че имаш сговорчив и добър съпруг. Като че ли не си даваш сметка, че контролираш и планираш живота на всички, които са с теб и около теб. Блокираш всяка инициатива, редът в дома и всекидневието ви са доведени до пълен абсурд. Нали искаш нормално семейство? Защо оставяш страховете да те подлудяват? Защо предварително си изграждаш представи или мнения за всичко и всички? Защо нещата да изглеждат точно така, както очакваш? Защо не си позволяваш да огледаш свършеното от друг и дори да го харесаш, защото то сигурно има достатъчно достойнства, независимо че не го правиш ти. Мислиш ли, че така ще възпиташ момчето си като самостоятелен млад мъж? По-скоро ще го направиш лабилен и податлив на влияния и ще дойде време, когато, за да не те ядосва, ще те послъгва. Колкото до съпруга ти, няма начин в един момент и на него да не му писне. Затова заедно направете списък на задълженията в дома и семейството си, обсъдете ги и ги разпределете. Не давай непрекъснато съвети и не критикувай, защото ти самата също правиш грешки. Не побеснявай, че някой друг върши нещата различно от теб, и се наслади на освободеното време. Не се намесвай в това, с което се занимава мъжът ти, докато той не поиска помощ. Не си въобразявай, че всяко действие, различно от твоето, непременно води до катастрофа. Просто не е така.