Актьорът НИКОЛАЙ УРУМОВ

Мога да търпя и да си извървя пътя

Ники Урумов, както му казват всички, можете да видите ако не всяка вечер, то през вечер, прещраквайки телевизионните канали. Гледали сте го в "Царете на комедията". Няма как да не го разпознаете в домоуправителя на Big Brother Family или в особено симпатичния професор в комедийния сериал "Клиника на третия етаж". Но в това интервю ще видите един друг Ники Урумов. Сигурно е малко по-задълбочен, по-философстващ, по-тъжен, по-респектиран и... благодарен. На съдбата и на хората, с които тя го е срещнала. И търпелив в очакването на това, което му е подготвила занапред.
- Миналата година, когато излезе нашето интервю, ти каза, че ще го покажеш на Коко Азарян. Дано си го направил, защото това, което сега правим, със сигурност закъснява. Или може би големият режисьор избърза...
- През последните две години се чувахме често с Коко Азарян... Прочете нещо, което съм казал, или ме е гледал някъде, или по повод на някакъв празник... Винаги се чувахме. Той все намираше начин да ме поощри, да ме насърчи. И всеки път с някаква изненада от негова страна - какво съм направил и как съм го зарадвал. Аз и досега чувам гласа му: "Николай! Коко се обажда..." Самата му интонация значеше много, тя и досега ми е в главата. За мен беше чест да покани мен да прочета пред цялата аудитория откъси от книгата си, когато я представяше в родния си град Пловдив.
- Вие до последно работихте заедно...
- По някакъв начин, когато ни даваше последните си наставления преди премиерата на "Три сестри", като стигна до мен, ми каза за Чебутикин: "Моята философия за живота...", което показваше, че може би той е точно такъв, какъвто е Чебутикин - човек, преминал през всичко, най-възрастният от цялата компания - така да го нарека, който е видял и любов, и скърби, и радости, и мечти, и фантазии, и полети... И вече дистанциран, той просто поставя диагнози, просто констатира и едва ли не вече е олицетворение на времето. Времето при Коко Азарян и за него в тази трилогия - така той казваше за "Чайка", "Три сестри" и "Вишнева градина", беше главно действащо лице. И действително като че ли в завъртането на пумпала, с който Чебутикин задвижва и кръга на сцената, и времената - падат жълтите листа, пада снегът на финала на спектакъла, и в последното изречение: "И не е ли все едно..." като че ли това е гласът на Коко. В първото представление, което играхме след смъртта му, ние откривахме във всяка една дума - волю или неволю, него. Във всяко едно действие. Във всички персонажи. Във всички сцени... Той беше там и участваше.
- Как се срещнахте и как стигнахте дотам Коко Азарян да казва за теб: "Той ми е приятел..."?
- Много съм му благодарен! И на съдбата, че ме срещна с него. Това беше за мен голяма чест и изненада... На пресконференцията по повод премиерата на "Три сестри" пред всички журналисти той каза, че през всичките тези години е таил в себе си един грях към един човек. И този човек, каза той, седи тук, до мен - това е Николай. Преди 20 години, когато кандидатстваше във ВИТИЗ, той дойде при мен и поиска да бъде в моя клас. Аз тогава се усъмних в него и не го приех. И през всичкото това време той ми доказваше с всичко, което прави, че съм сбъркал. И у мен остана този грях... Тези думи ме карат и в момента да настръхна, защото когато става дума за Коко, за какъв грях може изобщо да се говори, Господи, но той явно е чувствителен човек, обичащ човека, обичащ артиста, може би е оценил тази моя макар и хлапашка смелост да отида и на глас да пожелая да се уча от него. После и заради това, което той изрече, ние много често се чувахме.
- Наваксвали сте?
- Наваксвали сме... Аз много се радвам, че той дойде и ми даде крила, когато репетирах "Краят на играта" на Самюъл Бекет в Театър 199 с режисьорката Лили Абаджиева. Бях разклатен, разстроен от смъртта на майка ми, но той ми даде посока и насока в работата, в колебанията, ако щеш, в търсенията. Каза, че това, което сме намерили с Лили Абаджиева, е вярното, и много се радваше. И когато твоят учител, а той беше учител не само на тези, на които е бил професор във ВИТИЗ, но и всички, които са играли в негови спектакли, всички, които са гледали негови спектакли, защото той с тях ни учеше... Дори само като ги гледаш! Защото те бяха учебници. И са учебници... Тогава, когато репетирах в "Краят на играта", аз имах нужда от някаква подкрепа, от някаква увереност, а да ти каже силните думи такъв човек, значи всичките положени усилия са имали смисъл. От друга страна безкрайно се бях доверил на Лили, защото знаех, че тя е готова за този спектакъл. Макар и аз за първи път да се срещах с Бекет. Макар и в такава драматична роля. Знаех, че тя ме води правилно, и Коко Азарян само потвърди това. И щрихира докъде напред може да се стигне, което беше страхотно.
- През всичките тези години ти искал ли си - признато или не, да му покажеш, че тогава, преди 20, той е сбъркал?
- Не, не съм. Не мога да си позволя дори да искам да доказвам такова нещо. Театърът и изкуството по принцип са субективни неща. Тогава, доколкото знам, Тодор Колев е настоявал, че имам място в класа, Коко Азарян е проявил някакви съмнения... Но може би действително тогава с това, което съм правил, съм искал да покажа, че имам място в неговия клас и точно в това свое голямо желание - обезателно и на всяка цена, може да съм прегорял, да съм изкривил нещо, да не съм го изиграл така, както трябва. Понякога заради доста силното желание се получават такива неща.
- А тогава, спомняш ли си, обиди ли се?
- Не, как! То не можеш да се обидиш на такова нещо, защото аз попаднах при професор Николай Люцканов, учих се от него и смятам, че той ми даде много неща. А в годините ми оставаше само възможността да гледам постановките на Коко Азарян, да чета този учебник, и да си мечтая един ден да работя с него. Благодарен съм, че това се случи.
- Късметлия ли си?
...

Пълния текст четете в печатното издание...