Житейски капани
Сексът е добър, когато има флирт и обич
Връзките са работа, не само удоволствие
В началото на този месец някак по традиция вече говорим за любов и вино. Конкретният повод е 14 февруари и този ден всеки може да празнува каквото избере и както пожелае. Този път решихме да поговорим за вечните неща - любов и вино, със специалисти от Института за взаимоотношенията между мъжа и жената. И делниците ни, и празниците ни са свързани с тях. Както свободните полети, така и безкрайните житейски капани, в които попадаме. Подбрахме въпроси и ситуации от вашите писма и потърсихме компетентни отговори. Вярвам, че ще са полезни и всеки ще намери своя.
Въпрос: На колко чаши вино обикновено си казваме истините за любовта?
Отговор: Бихме могли да го направим и без вино... Ако двама души искат да заложат здравина на връзката помежду си, би трябвало да бъдат себе си, да не заблуждават другия - по отношение на произхода си, доходите си, способностите си, миналото си, защото рано или късно всеки фалш и всяка измама се разбират. Много хора, поради това че имат ниско самочувствие, когато се срещат с потенциални партньори, прикриват истинската си същност. Има разбира се и други, които са по-срамежливи и когато търсят връзка, се притесняват. Затова се опитват да изглеждат отворени и свободни, хвърлят много усилия за това, а то все пак някак не се получава. Все им се струва, че околните не ги приемат, дори че ги отхвърлят. Истината е, че хората трябва просто да се приемат такива, каквито са - някои са открити и общителни, а срамежливите са по свой начин да интересни и симпатични.
Въпрос: Какво може да ни освободи от притеснението?
Отговор: Понякога виното. Но единствено за въпросната вечер, дори само за началото й... За да се освободят от притеснението двама души, те трябва първо да свършат своята психологическа работа. За да искат толкова много да не бъдат себе си, със сигурност има някаква причина. Или причини. Те обикновено се коренят в детството. Най-вероятно темпераментът на човека не е срещнал подкрепа от близкото му обкръжение. Например: "Я ела да кажеш здрасти на гостите, не се крий, кой ще те хареса такъв срамежлив..." Така човек пораства с убеждението, че да бъде себе си е някак не хубаво, другите не го приемат, не им допада. А не е така. Хубавото на нашия свят е, че има различни хора и всички различия правят цялото.
Въпрос: Номерът е, банално казано, да си намериш половинката, нали? Но как?
Отговор: Наистина е важно да намериш човека, който ще те цени такъв, какъвто си. Без да забравяш, че срамежливостта е показател за дълбок характер, обикновено тя издава силни чувства и обмисляне на нещата. Притеснителните хора обикновено са много предани и лоялни партньори... Всъщност важното е да знаем, че когато заблуждаваме другите, много трудно ще намерим точния човек, който ще цени нас.
Пример: Наша клиентка е жена, която изглежда чудесно, говори добре, печели достатъчно, няма проблеми с общуването, умее да съчувства и да се поставя на мястото на другия. За себе си обаче казва, че не може да общува, че не е интересна, не е контактна. Разказваше за някакво парти, на което била поканена, но тя вместо да отиде, да се срещне с хората, да пговори с тях, тя избягала... Опитахме да я убедим, че това изобщо не е страшно, просто в момента е поискала да остане сама и в това няма нищо лошо. На нея й беше трудно да приеме тази гледна точка, която прави нещата толкова лесни. Тя беше готова да слуша упреци, а не някакви толкова прости обяснения.
Въпрос: Всеки от нас иска да бъде забелязан, да бъде въздействащ, да бъде секси. Кога това се получава?
Отговор: Истинският сексапил е не в това как изглеждаш, колко печелиш, каква кола караш, с какви хора се виждаш, нито пък какви майтапи ръсиш... Истински сексапил човек излъчва тогава, когато се чувства добре със себе си. Другите усещат това спокойствие, сигурност, самочувствие, липса на преструване и плитки игри. Обикновено харесван е човекът, който се чувства добре в кожата си.
Въпрос: Как се прави неустоимо секси предложение, без да е арогантно и обидно?
Отговор: Най-сексапилното предложение е това, което...
...
Пълния текст четете в печатното издание...
У нас ще си кукувам
Моля ви, прочетете писмото ми. Знам, че като видите моите 72 години - аз никога не крия възрастта си, ще си кажете: тази бабка защо не си гледа пенсията, вестниците и сериалите, ами ни досажда... Не, няма да ви досаждам. Ще опитам да ви покажа другата гледна точка към живота.
Живея в центъра на Пловдив, имам си дом, имам си пенсия, имам си и квартирантка към нея, защото иначе не бих се справяла. Ваня е добро момиче, тук е студентка и вече трета година сме заедно. Аз първо на нея казах, че искам да пиша до нейното списание. Тя си купува "Лична драма" и аз я чета покрай нея, после, когато е свободна, двете си коментираме това - онова. Ваня има компютър и ще ви изпрати моето писмо. Да не се чудите това бабе на 72 как се справя с техниката. Не съм рекла, не съм го направила. Още си пазя пишещата машина, с която осъмвах и заспивах. Е, ако преди имаше компютри, колко повече преводи щях да направя, но и сега съм доволна. Здрава съм, слава Богу, и това се моля - докато съм, да съм на крака. Че както ми каза снахата - обади ми се от Мадрид на Йордановден да ми честити празника, те не могат да ме гледат. И ни в клин, ни в ръкав изтърси: най-добре дай апартамента под наем и отиди в старчески дом, знаеш ли как хубаво ще се грижат за тебе... Аз съм добре възпитана дъщеря на двама учители, освен това много съм преживяла и много съм видяла, през годините се научих да пазя и равновесие, и самообладание. Но не успях да преглътна наглостта и глупостта на жената, която замъкна сина ми в чужбина. С месеци не ме търси - поне да е сигурна кога ще може да се разпореди с наследството на мъжа си... Като ми ги наговори тези неща онзи ден, онемях. Успях само едно да й кажа: никога повече не ми говори така, никога не споменавай старчески дом, аз дом си имам! И затворих телефона. Никога преди не съм хлопвала така слушалката. На никого. Но не издръжах, а и тя друго не заслужава.
Толкова време вече място не мога да си намеря, не мога да се успокоя. Много отдавна съм вдовица, самотата ми е станала втора природа. Не търся нито съчувствие, нито пари, нито някой да ме гледа. През целия си живот съм имала една цел - да се справям сама и да не тежа на никого. Слава Богу, имам приятели - да са ми живи и здрави, че и те остаряха. С тях пием кафе, с тях пътуваме, с тях си даваме заеми и после си ги връщаме, с тях си помагаме. С тях посрещаме новите години и с тях ходим по погребения. Такъв е животът. Те са близките ми. Със сина си отдавна говорим студено и служебно, но и няма какво да си кажем. Няколко дежурни фрази за внуците и... всички теми са изчерпани.
...
Пълния текст четете в печатното издание...
Превърна живота ми в ад
На 29 години съм, бях на 20, когато се омъжих за Асен. Не знам тогава колко ми е бил акълът, но днес съм сигурна - малко е бил, много малко. Иначе никога не бих се вързала с такъв мъж.
Знам, ще кажете, че всяка жена си има оправдания като моите, но на този тормоз не се издържа. Ако не бяха дъщерите ми, отдавна да съм се махнала, ама аз наистина няма къде да ги заведа. Когато зад гърба ти има само живот в дом за изоставени деца, когато знаеш какво е да си никой и ничий, драскаш със зъби и с нокти този кошмар да не се върне. Не мога да причиня на моите деца това, което са ми "подарили" скъпоценните ми родители, зарязвайки ме на грижите на държавата. Всичко ще дам, по корем ще се влача, но момичетата ще живеят човешки. Е, поне донякъде, защото с този баща...
Той не е толкова лош човек, но липсата на работа и на пари го превръщат в чудовище. Аз съм лелка в една детска градина и това е добре, защото и децата са при мен, на топло са, нахранени са. Но нас като ни няма, той събира вкъщи всички изпаднали глупаци в квартала. Ако има нещо за ядене - изяждат, ако е останало нещо за пиене - изпиват, а ние като се приберем, очите ни започват да сълзят от дима, защото всичките пушат като комини. А съм си отворила устата да кажа нещо, а съм отнесла скандала. Пък напоследък и шамарите не ми мърдат. Ей това ме забива в земята, вярвайте ми. Когато бях момиче, си обещах, че ако се измъкна от дома и надзирателите - така наричахме възпитателите, на никого повече няма да позволя да ме удря. Така беше в началото, но после всичко се обърка.
За нашата Коледа ще ви разкажа и за едни 200 лева, които само дето не ми струваха живота.
...
Пълния текст четете в печатното издание...
