Беше точно навръх Коледа. Исках празник. Имах нужда от искрящо настроение и добри пожелания. А въздухът като че ли беше зареден с напрежение, което усещах, без да разбирам. Чак му се ядосах - писна ми от стрес, който проваля и най-скромните ми намерения, и най-великите ми планове.
С един SMS - кратък и ясен, всичко си дойде на мястото. Изпрати го моя приятелка, която имам най-отдавна. Пишеше ми: До два дни заминавам. Отивам да мия чинии в Алпите.
Не е въпрос на Milka, а на оцеляване
Като го прочетох, усетих почти, че сърцето ми спира, но побеснях. И се развиках на телевизора, от който в точна последователност се редуваха почти драматични събития с пискливи от изкуствен оптимизъм гласове. Обикалях празните стаи и виках: върнете ми приятелите, върнете ми семействата, върнете ми надеждите... Доста откачено, наистина, но беше единственото, което можех да направя в безсилието си. Е, и да порева здраво, разбира се. Както е известно, сълзите избистрят погледа. И мисълта, установих аз. И без да искам, разрових добре заключени спомени, истини, обещания...
И някои признания. Като това, че докато вървях по своя път, ми се налагаше да влизам и излизам  от какви ли не роли. Ту на жена детектив, тръгнала по следите на неверен съпруг. Ту на обикновена домакиня или, както се пееше в една песен на Тодор Колев, интимна жена героиня, крадяща освен баници "Бела" и по десет минути за себе си от деня. Налагаше ми се да бъда и нещо ала желязна лейди на работа, защото нямах никакво друго спасение в този мъжки свят, в който трябваше да се грижа за три жени от три поколения - за майка ми, за себе си и за дъщеря ми. Вървях в различни посоки и на който й път да излизах, все бързах да стигна... края на редиците дървета. Въпреки че
падах нерядко и все по-лошо
Нищо не можеше да ме откаже. И аз продължавах. Продължавам и сега. Че ако не ставаме достойно след всяко падане, заслужаваме ли да сме стъпвали на земята? Така ми казваха моите родители, това повтарям - за двама, и аз на своето пораснало момиче. И досега вярвам,  че не трябва да се уморявам да гледам другите и другото право в очите. Така видях и спешното отпътуване на моята мила приятелка за там. Там, както ми пише тя, където е бяло, спокойно и ... чуждо. И пак ми идва да изкрещя така, че да се стреснат даже мармотите в Алпите.
Пътувах по света по различни поводи и с различно желание, но след всяко завръщане разбирах, че се чувствам на мястото си само тук, където сме бедни, несигурни, гневни, отчаяни, по-често газим кал отколкото бял алпийски сняг, но сме си наши, родни издания на човешкия вид. Гледам снимките, които миещото чинии пораснало момиче ми изпраща. И пак ми се свива отвътре - заради нашата неподдържана, брулена от ветрове, сбъркана от ветропоказатели, връхлитана от преходи, кризи и думи държава. Не стига това, ами я нападат какви ли не вредители, доят я окупатори-корумпатори, организирани престъпници я опоскват като скакалци по жътва...
Не знам има ли по-жилаво племе от нас, както се съмнявам и че има по-хубаво географско място от нашето. Онзи SMS за кой ли път ми доказа, че тук съм посадена и това е. Тук съм жизнена. Тук съм бясна. Тук съм красива. Тук съм изоставена. Тук цъфтя... Е, някои цветя могат да се пресаждат в други градини,
там цъфтят и там ухаят
Но аз съм от онези, които не понасят присаждане в друга градина. Така е - и аз като тях залинявам, повяхвам, не ми понасят чуждиците - ни почва, ни климат, ни въздух. Даже да е най-уредена чуждата градина, в нея не мога да цъфна. Също като моята приятелка. А колко вързахме тука, е повече от ясно.
Пак усещам как гневът ме задушава...
...

Пълния текст четете в печатното издание...